Калофер - х. Рай - х. В. Левски - Карлово
24-26 май

Тръгнахме рано сутринта на 24 май с влак. Към 10.00ч. бяхме на гарата в Калофер. Тъй като нямаше автобус решихме да вземем разстоянието от около 3-4км. пеш. Към 11.00ч. пристигнахме в Калофер и се отправихме към паметника на Христо Ботев. Паметника представлява внушителна композиция на хълм над града, до който се стига по около 1000 стъпала. Изкачихме ги и склонихме глави в едноминутно мълчание пред подвига на Ботев и неговите четници, отдали живота си за свободата на Отечеството. Високо над смълчания Калофер, единственият шум който смущаваше покоя на каменните статуи бе шумоленето на нашите знамена.

Слязохме отново на площада където се присъединихме към калоферчани, които се бяха събрали да отпразнуват 24 май - Ден на Българската писменост и култура. Там развяхме нашите знамена и се подписахме под протеста на българските учители срещу анархията и произвола, царящи в българското образование, които рефлектират директно в поколението идващо след нас. Борбата с духовната нищета и националния нихилизъм обзел държавата ни е наш приоритет.

След това се придвижихме до близко "капанче", където поседнахме да похапнем и да изчакаме един наш другар от София, който щеше да дойде по друг маршрут. Междувременно към нас се бяха присъединили наши симпатизанти от Карлово, с които заедно бяхме обмислили цялото начинание.

Около 13.30, след като се подкрепихме и се запасихме с достатъчно храна и провизии, необходими за тридневен поход в планината, строени в колона под знамената, с бодра крачка и с песен на уста поехме нагоре в планината.

Нямам достатъчно думи за да опиша красотите на Родината, които видяхме докато се изкачвахме все по-високо по горски пътеки, по широки поляни и по стръмни чукари. Когато след пет часа ходене решихме да си устроим лагер за през нощта, умората изчезна за секунди докато дишахме дълбоко чистия въздух и наблюдавахме величието на планината. Тази планина, по чиито пътеки бяха чаткали копитата на конниците на кан Аспарух, и чиито ветрове бяха развявали техните знамена с конски опашки сега посрещаше нас, и нашите знамена.

Време беше да си направим лагер. Под вещото ръководство на водача на групата се разпределихме на няколко групи, и всяка се зае с определена част от подготовката на лагера. Докато едни вдигаха знамето, други отидоха за вода до близката река, трети разпъваха палатките, а останалите събираха дърва за огъня.

След около един час всичко беше готово и след като се измихме на реката, стъкмихме огъня и насядахме около него. До късно през нощта си говорихме. Разказвахме си интересни истории, обсъждахме организацията, чертаехме планове за бъдещето или просто седяхме и слушахме как планината "говори" и наблюдавахме нощта. Чувствахме се малки и нищожни пред силата и годините на планината, но чувствахме и как ставаме все по сплотени и готови да се изправим пред всички трудности, които ни очакват.

На другия ден станахме рано и отидохме на реката, където се измихме със студена вода и си направихме сутрешна физзарядка. След това закусихме и след като угасихме огъня и почистихме лагера, стегнахме раниците и се отправихме на път. Вървяхме около два часа през гъста гора. На едно място на реката имаше чудесно вирче и решихме да направим почивка и да поплуваме. Водата беше много студена, но това не можеше да ни спре. Беше много весело и освежаващо след дългото изкачване. Един от нашите другари за съжаление си сряза лошо крака на един камък. След като му оказахме спешна помощ, спряхме кръвотечението и му превързахме крака, отново поехме на път. Малко след това стигнахме до хижа "Рай", която е на 1550м. надморска височина. Там обядвахме и се запътихме към водопада "Райското пръскало", който е една от забележителностите на Стара планина.

След едно скоростно изкачване стигнахме до водопада. Водата пада от 120м. височина, а като застанеш до самия водопад се озоваваш в "мъгла" от много ситни водни капки, които се получават от разбиването на водата в скалите. Много е красиво и останахме така близо половин час да се наслаждаваме на гледката. На два пъти идваха други младежи и девойки, изкачили се до водопада и се снимаха с нашите знамена. Бяха радостни да видят българското знаме с най-българския знак високо в планината.
Под струите на водопада

След това си взехме един "душ" под струите на водопада. Мога само да кажа, че беше "жестоко" ;-) и само затова бихме се качили отново по целия път дотам. И сигурно ще го направим. Незабравимо...

Добре отпочинали и заредени с енергия, продължихме към следващата отправна точка от нашия поход - х. "Васил Левски".

До хижата ни чакаше много път, затова стегнахме редиците, вдигнахме високо знамената и ускорихме крачка, макар вече да бяхме поуморени от изтощителното изкачване. По пътя нагоре се натъкнахме на сняг и се снимахме. Бяхме се качили на над 2300 м. надморска височина. Бяхме толкова високо, че компания ни правеха само скалните гарвани ...

Слънцето вече клонеше към заник когато стигнахме до разклона за хижата. Изведнъж чухме отчаяни викове за помощ и видяхме две жени да тичат към нас. Веднага се отзовахме и разбрахме, че са се загубили. Бяха много уплашени. Успокоихме ги, че щом са с нас вече няма от какво да се страхуват, и заедно тръгнахме към хижата. Стигнахме на свечеряване и веднага се заехме да приготвим лагера. След вечеря насядахме край огъня. Към нас се присъединиха ученици, които щяха да пренощуват в хижата. Бяха заинтригувани, че сме със знамена и искаха да разберат повече за знака на древните българи върху знамената, за нас и за Български Национален Съюз. Говорихме си и слушахме музика до късно през нощта.

На сутринта се снимахме с учениците под знамето, похапнахме, и след като се освежихме на реката отново поехме на път. Отново вървяхме през красива гора и се спускахме по течението на буйна планинска река. На едно място имаше хубав и дълбок вир, където и спряхме да починем и да поплуваме. След това продължихме дългото слизане към родния град на Апостола. За съжаление състоянието на крака на нашия ранен другар не ни позволяваше да развием високо темпо, но така развивахме своите отношения на другарство и взаимопомощ - "Един за всички, и всички за един". На този трети ден от нашия поход в планината, вече се чувствахме като един перфектно работещ организъм. Разбрахме, че сплотени и заедно можем да постигнем всичко ... така както ни повеляваше заветът на кан Кубрат.