и как развяхме знамето на БНС от вр. Мусала
19-21 юли 2002

Ето как видя нашето изкачване на най-високия връх в България един наш другар, който за пръв път беше с нас.

Станах рано сутринта. Беше облачно. Набързо прегледах за последно багажа си, измих си очите и потеглих към спирката на трамвая. Срещата ни беше пред кино "Изток" в 7:45 часа. Пристигнах към 7:35 и си взех едно кафе. Постепенно групата започна да се събира. Накрая потеглихме към автогарата, откъдето хванахме автобус до Самоков. След като слязохме в Самоков напазарувахме храна за из път, и хванахме микробус за Боровец. Като слязохме в Боровец ни посрещна първата красива гледка на величествената планина, но цивилизацията казваше думата си, и дори това красиво място се бе превърнало в средство за печелене на пари - красиви хотели, магазинчета с аксесоари, басейни и други луксове.

След като набързо разгледахме Боровец потеглихме към хижа Мусала. Отначало вървяхме по асфалтиран път и стигнахме до двореца на т. нар. "цар". След това поехме по горските пътеки и се озовахме в сърцето на Природата, където цивилизацията все още не е успяла да разруши всичко величествено и красиво, въпреки боклуците хвърлени тук-таме от безсъвестни туристи, които правеха лошо впечатление на групата ни. Казаха ни, че маршрута се взема за около 4 часа.

Вървяхме по маркирана горска пътека и се изкачвахме все по-нагоре в планината. Свежият планински въздух и красотата на Природата даваха сили на групата, която се движеше с устрем напред. Прекосихме няколко поточета и рекички, минахме през усойни борови гори и край непристъпни скали, неусетно вървяхме все по-нагоре и по-нагоре.

В един момент започна леко блатист терен и скоро след него започнахме да срещаме високопланински храсти и клек. Това бе знак, че сме на голяма надморска височина. Пътя нямаше край и групата се беше поизморила. Затова водача на похода даде почивка и седнахме на една поляна да похапнем.

След 20 минути раниците бяха отново на гърбовете и групата продължи към целта. Терена беше много стръмен, бяхме вече високо в планината и имаше само иглолистни храсти и трева. Срещнахме стадо коне, което пасеше наблизо. Оставаше да превалим последния хълм до хижата и след това се отдадохме на заслужена почивка.

Старата хижа Мусала бе изгоряла и ние влязохме в новата сграда. До хижата имаше малко езеро, но терена не ни хареса за нощувка и двама от групата отидоха да намерят подходящо място за лагер. След като се върнаха разбрахме, че след езерото на около 50 м започва друго езеро, и че там има хубав терен за лагеруване. Хапнахме в хижата и потеглихме към мястото за нощувка.

След като избрахме място за огън и определихме къде ще се разпъват палатките, ние се разделихме за да набавим дърва за лагерния огън. Тъй като във високите части на планината няма дърва бяхме принудени да събираме сухи храсти, но това не ни попречи, защото бяхме усърдни и събрахме достатъчно. Запалихме огъня и се събрахме да обсъдим положението, в което се намира България и целите на организацията. Бяхме уморени и към полунощ си легнахме. Остана само часовия до огъня, на който задачата бе да поддържа огъня и да пази знамето. Не всички спахме в палатки, някои предпочетоха да спят под звездите в спалните си чували. От време на време се появяваше по някой облак, но луната блестеше и ние се намирахме в сърцето на Природата, като в омагьосана приказка.

На сутринта станахме в 8:30 часа и отидохме до езерото, където се ободрихме и измихме в ледените му води. След това направихме малка утринна гимнастика, и след като се раздвижихме седнахме на закуска. Закусихме и започнахме да стягаме багажа - предстоеше изкачването на Мусала. След като прибрахме всичко и почистихме боклуците, двама от групата отидоха до хижата, за да ги оставят и ни казаха да тръгваме към заслона "Леденото езеро", който е в подножието на най-високия връх в България и на Балканите. И групата потегли нагоре по стръмната скалиста пътека. Беше облачно, но слънцето все още се промъкваше през облаците.

Когато стигнахме половината на скалистия склон, който трябваше да изкачим, облаците скриха слънцето и започна да подухва лек ветрец. Само за броени минути вятърът се усили и изведнъж започна да вали ледена градушка. Градушката се усили, примесена с пороен дъжд и силен вятър, а Природата гневно запращаше мълнии, които отекваха по върховете. Групата спря на средата на хълма и бързо всеки започна да се облича. Някои имаха дъждобрани, но не всички. След като се облякохме потеглихме нагоре отново, подложени на едно доста сурово изпитание - да вървим по хлъзгавите камъни и да ни вали пороен дъжд и градушка. Но амбицията ни бе непоколебима. На едно момче от групата му стана зле и придружен от двама се върнаха към хижа Мусала. Останалите продължихме напред. Изпитанието не можеше да ни спре. Целите бяхме мокри до кости, дори дъждобраните не свършиха работа. Беше много студено, а до заслона ни оставаше към час път. Градушката не спираше и мълниите се сипеха една след друга. Знаменосеца държеше гордо знамето и не се притесняваше, че пръта на знамето е от метал, и че може да привлече някоя мълния. За нас това беше изпитание на духа и ние бяхме твърдо решени да издържим. Минахме покрай две езера, вървяхме без да спираме за почивка, защото беше студено и движението ни топлеше. Не след дълго видяхме заслона. Докато стигнем до заслона всички бяхме мокри. Дъждът спря. Аз и един другар закачихме знамето до заслона и влязохме вътре.

Вътре бе мрачно и студено. Всички започнаха да се събличат и да изстискват дрехите си, но това не ни направи по-сухи. След малко се появиха и двамата, които отидоха до хижа Мусала за да изхвърлят боклука. Те бяха сполетяни от същото изпитание и също излязоха твърди. Жената, която отговаряше за заслона не беше приветлива, но накрая се съгласи срещу заплащане да пусне една печка за да се сгреем. Хапнахме набързо и решихме да потегляме отново.

От другата страна на заслона се намираше Леденото езеро, а над него - нашата цел Мусала. Пътя за изкачването на Мусала бе около 30 мин. Потеглихме мокри и не след дълго се озовахме на Мусала.

Направихме няколко снимки, и тъй като не носехме прът за знамето, което искахме да забием на Мусала, попитахме един човек от Метеорологичната станция дали би ни дал един прът от купчинката изхвърлени железа зад станцията. За жалост този човек се оказа доста груб и започна да се заяжда с нас. Отказа да разговаря с нас, а за услуга - абсурд.

Не можахме да забием знамето на Мусала, но това не ни разочарова. Дъждът отново бе започнал да вали, за щастие нямаше градушка. Горе беше много студено и решихме да потегляме към хижа Марица, в околностите на която щяхме да нощуваме.

Спуснахме се от другата страна на Мусала. Пътят бе много стръмен и хлъзгав, затова често някой падаха, но нямаше сериозни наранявания. Като свърши най-стръмната част минахме покрай Маричини езера, откъдето извира река Марица.

Пътят ни прекосяваше шест рекички, но тъй като вече бяхме мокри, никой не се притесняваше особено дали ще стъпи в реката или ще мине по камъните. Лека полека слизахме все по-надолу. Така навлязохме в иглолистната гора. От Мусала до хижата пътя бе около 5 часа. Бяхме мокри и изморени. Не знаехме като стигнем хижата, дали хижаря ще ни осигури печка, за да се сгреем и да изсушим дрехите си.

Стигнахме до път, направен с натрошени камъни и не след дълго до хижа Марица. За щастие хижаря беше много отзивчив човек и ни заведе в столовата, запали ни една печка на дърва и ни показа откъде да вземем още дърва, за да се сгреем и изсушим. Хапнахме, и някои отидоха да спят в хижата. Другите останаха край печката да поддържат огъня и да продължават сушенето на дрехите.

На сутринта станахме към 9 часа и след като почистихме столовата закусихме. Развяхме знамето преди да тръгнем, и ненадейно се появиха група хора, които бяха заинтересовани от знамето и от нашата група.

Оказа се, че единия от тях е кмет на близкото село, а другият - управител на почивен дом в Боровец, и че милеят за България. Много се зарадваха и дори бяха учудени от това, че ние бяхме със знаме в планината. Ние предложихме на хижаря да сложим на един стълб до хижата знамето, което бе предназначено за Мусала и той с радост ни помогна. След като знамето се развя и си поговорихме с хората, решихме че е време да потегляме.

Избрахме да вървим по планинска пътека, която цар Фердинанд проправил в боровата гора, когато немският кайзер дошъл на посещение в България. Откриваха се чудни изгледи на великата планина. Пътят бе за около 5 часа. Стигнахме до хижа Чакър войвода, където отпочинахме и обядвахме. Когато стигнахме до Боровец трябваше да чакаме към час за да хванем последния автобус за Самоков, и тъй като нямаше вече автобуси за София, един човек с микробус се съгласи да закара групата ни до София.

Вечерта спoмена за планината бе като чудна приказка в съзнанието ми. Пак вървях по шумните софийски улици и гледах упадъчната цивилизация, мърсотията и навъсените или пиянски физиономии на хората. Спомена за Мусала се намираше в съзнанието ми, но действителността на големия град бе пред мен.

Благодаря на Български Национален Съюз за изживяната приказка, и с нетърпение очаквам да взема участие в следващото подобно мероприятие. Браво момчета!