21 - 23 май

Станах в 6:30 ч. сутринта. Срещата беше в 8:00 в Щаба на БНС. Отидохме на Централна гара и хванахме влака за Пловдив. Във влака се заговорихме с едни момичета, които бяха чували за Организацията. В Пловдив хванахме автобус за с. Хвойна. Нямахме точно определен маршрут и затова купихме една карта на Западни Родопи, имахме и компас, така че интересното тепърва започваше.

Селото се намира по пътя от гр. Асеновград за гр. Чепеларе – в красивите Родопи. На центъра в селото се бяха събрали някакви хора на обяд и се зарадваха, че носим българското знаме. Заговорихме се с тях и те ни казаха накъде е пътя за Чудните мостове, където искахме да отидем. Излязохме от селото по земен път и трябваше оттам да излезем на пътя за Чепеларе. Спуснахме се напряко през една ливада и тръгнахме по асфалта. Най-отпред вървеше знаменосеца и първото, което ми направи приятна изненада бе, че хората от минаващите рейсове и коли ни махаха, като ни виждаха със знамето, дори един човек се подаде през прозореца и извика “Браво! България над всичко!”. След 5-6 километра стигнахме до Синия хан. Беше ни омръзнало да вървим по шосето, извадихме картата и преценихме, че ако тръгнем на запад, и се спуснем малко на юг ще стигнем до Чудните мостове, като минем през планината. Така и направихме – тръгнахме по една пътека, покрай която течеше река. В един момент реката премина по пътеката и пътеката свърши! Продължихме нагоре покрай реката, като се ориентирахме с компаса. Не след дълго планината стана много стръмна. По едно време реката се отклони на север. Според картата, обаче трябваше да се движим на запад. Но на запад трябваше да изкачим един много стръмен склон. Е, нямаше как. Започнахме изкачването, но склона все не свършваше. Помагахме си като на места се издърпвахме, защото беше трудно. Седнахме до една река да хапнем и след това продължихме отново нагоре. Когато започна да пада нощта все още вървяхме нагоре. Наоколо нямаше поляни, където да си направим лагер да пренощуваме и решихме да вървим докато не открием подходящо място. Така катерехме скала след скала. Малко след залез слънце седнахме да починем. Пред нас беше чудна гледка. Всичко под нас бе пропаст, която ние бяхме изкачили ... последните лъчи на слънцето се отразяваха в околните върхове. Малко след това потеглихме отново нагоре и не след дълго стигнахме до малка полянка на ръба на пропастта. Решихме да пренощуваме тук. Направихме пилон за знамето и започнахме да приготвяме лагера. Един направи огнището, другите отидохме за дърва с брадви и фенер. Запалихме огъня и разопаковахме багажа. Седнахме около огъня да вечеряме. През деня бях събрал малко гъби и ги изпекох на една тенекия, но с изключение на още един другар никой друг не пожела да ги опита :-( Преди да си легнем определихме смените на дежурните за през нощта.

В 8:00 часа събудих всички. Измихме се в рекичката, която минаваше наблизо и закусихме. Вдигнахме лагера и потеглихме отново на запад. След време стигнахме до земен път, по който имаше следи от камиони. Спряхме да починем и неочаквано чухме шум от някаква машина. Тръгнахме по посока на шума и не след дълго видяхме дървари. Оказа се, че сме на правия път. Хората бяха доста учудени как сме успели да се изкачим от тази страна. Починахме за кратко и продължихме. Бяха ни казали, че по натам пътя се разделя на две и да хванем по левия, но сега пред нас имаше 6 различни пътя. Така решихме да тръгнем отново на запад. Вече знаехме горе долу къде сме и на картата изглеждаше логично да тръгнем натам. По едно време започна да вали. След малко чухме шум на двигатели и не след дълго се появиха два камиона. Бяха в нашата посока. Скочихме в каросерията и продължихме към хижа Кабата. Пътя беше стръмен и кален. Клоните на дърветата се удряха в каросерията и трябваше да залягаме. На няколко пъти камиона боксуваше и тръгваше надолу, а ние бяхме готови да скачаме, ако тръгнеше да се обръща. Стигнахме хижата. Там имаше още една група, която потегли към Скалните мостове. Тъкмо се готвехме да тръгнем и върховете се закриха от облаци. Започна да вали пороен дъжд с градушка, но нямаше как-трябваше да вървим. По път пак набрах гъби. Не бях сигурен какви са и реших като стигнем хижата да попитам хижаря на Чудните мостове дали стават за ядене. Там имаше доста хора. Поръчахме си чорба и седнахме. На съседната маса имаше група от възрастни хора, които пиеха и ядяха печено агне. Единия от тях взе да се заяжда с нас за нашия знак на знамето. Беше глупаво да отвръщаме на обидите и му обяснихме, че това е най-българския символ – знака на рода Дуло. Разказахме му за Съюза и човека стана по-дружелюбен.

Чудните мостове представляват една огромна скала, в която реката е проправила тунел. Насладихме се на природата и потеглихме към Скалните мостове. Мислехме оттам да се качим до Римския път и по него да тръгнем към Чепеларе. Беше към 8:30 вечерта, така че нямахме време за губене. Не след дълго се стъмни и ходенето по неравния път ставаше все по-трудно. Строен от древните траки, използван и от римляните, като вървиш по него чувстваш духа на древните цивилизации. Наложи се да извадим фенерите. Наредихме се по двойки и така вървяхме около час. Стигнахме успешно до хижата, но отново заваля. Беше невъзможно да спим на открито. Хижаря ни предложи да пренощуваме в една постройка и ние се съгласихме,защото не искахме да спим в хижата. На сутринта времето беше хубаво. Стегнахме багажа, пихме кафе и чай, закусихме и потеглихме. Оттам се спуснахме надолу към селото. Природата беше великолепна. На места спирахме заради гледките и се снимахме. Не след дълго стигнахме до село Орехово. Там обядвахме на една поляна и продължихме към село Хвойна. В рейса от Хвойна за Пловдив всички заспахме. Късно след обяд стигнахме София. Мръсно и неприятно място-продукт на системата, в която живеем.

Така приключи похода, който никога няма да забравя. За пръв път вървяхме без маркировка и без пътека – през гората, с карта и компас, катерихме скали, валя ни дъжд ... Но нищо не може да ни спре, когато сме заедно и вървим напред!